За него си заслужава

Взираше се в огледалото, разглеждаше дълго полуголия си силует с най-големи подробности. Но колкото и да се вглеждаше – тя не можеше да се види с мъжко око, дори не знаеше какво искаше да види той...

Облече най-новата си рокля – бяла, от тънка коприна. Разпусна кестенявата си коса по раменете, обу и черните обувки с високите токчета, пръсна няколко пъти от скъпия парфюм, взе малката черна чантичка и сега вече беше готова да тръгне.

За нейна изненада, навън леко ромолеше. Поиска й се да се върне, за да вземе чадъра си, но сега не беше важно дали ще е мокра, а това да не закъснее за срещата.

Прескачаше усърдно всяка локва, стараеше се да се запази чиста за любимия човек, когото желаеше и чакаше толкова отдавна...

Напевният дъжд звънеше, пееше неповторимата си песен, а когато човек е млад и влюбен, на такава песен му идва отвътре да затанцува валс или танго.

Нежните капчици помогнаха на коприната да прилепне плътно до тялото й, така, че повечето от прелестите й да изпъкнат, да предизвикват желания…

Когато стигна до уговорения ъгъл до кафенето, тя вече беше почти мокра, но от бързината и вълнението почти не забелязваше това.

Застана точно на ъгъла, откъдето се виждаха и четирите посоки. Взираше се ту в една, ту в друга, но любовта й не пристигаше.

Под напора на лекия вятър леко тялото й потрепваше, но това нямаше значения за нея – важното беше да изживее любовта в този час, желана и очаквана с толкова много страст...

Денят вече взе да потъмнява, а тя стоеше упорито и чакаше. Мина почти час...

*

Зад прозорците на кафенето забелязах, че отвън стои най-тъжното момиче на света. Отворих вратата и я поканих да влезе вътре. Когато се обърна към мен, видях дълбоки следи от сълзи. Не каза нищо – просто поклати отрицателно глава.

Не се отказах, отидох при нея, а тя трепереше като лист. На мястото на любовта вече се беше настанила зла гостенка, яростна злоба... И готовност да си върне за причиненото, готовност за мъст.

– Когото и да чакате, елате вътре, там го изчакайте! Така ще се разболеете, моля, заповядайте!

За моя изненада, този път момичето все пак ме последва и влезе в кафенето. Поръчах й зелен чай, който тя изпи почти на един дъх. Сълзите продължиха да се стичат и да красят лицето й, и без това чудно свежо и прекрасно.

Не смеех да я питам нищо, не исках тази злоба да се стовари върху мен. Поне за нейната мъка нямах никаква вина.

– Ще пиете ли още нещо - чай, кафе или нещо друго? – попитах. Но вместо отговор тя промълви:

- Днес пак живях между лъчи и звезди... Днес пак бях като птица във висините! Като пчела по цъфнали цветя, дори и сърцето ми пееше... Но днес в мен умряха и лъчите, и звездите! Дори и слънцето потъна в мрачна бездна, а песните и те заглъхнаха една по една...

Не можах да й кажа нищо, въпреки че добре я разбирах. Замислих се за това как човек превръща любовта си в злоба. Как настава тази промяна в сърцето – как от славеи се превръщаме в гарвани? Как щастието се превръща в отрова и как прегръдките, които ни отнемат, ни връзват в окови...

Липсата – ах, тази зловеща празнина, която може да ни натика към пропастта, това е най-страшната болест... Жив си, правиш всичко, което прави един нормален човек, но всяка секунда си изгарян отвътре и това е твоята болест. Липсва ти най-важното - топлина, силна ръка, огнени слова, една-единствена сълза, но истинска, породена от любовта, породена от щастието, което се крие някъде между мъката. Мъка, която те кара да се решиш на невероятни неща, да чакаш с часове под дъжда, да трепериш за един миг, който ще те накара да си спомниш, че те има, че си жива, че си обичана... Миг, за който си заслужава да живееш, песни да пееш, за който можеш и да умреш...

Невероятно е как някой може с лека ръка да срине целия ти свят, да открадне мечтите ти, да те накара да вярваш в прекрасни лъжи, да те подтикне да се откажеш дори от себе си. И всичко това защото знае, усеща, че си зависим от него, че лудо го обичаш...

*

Погледах я право в очите, осмелих се на това, нямаше друг начин да се опитам да стигна до съзнанието й. Трябваше да успокоя духовете, трябваше да й напомня, че животът продължава и в него има и раздяла, и забрава, но за него винаги си заслужава.

- Вие сигурно смятате, че само на вас е могло да се случи това. Че болката, която сега изпитвате, може да ви убие... И се питате: „Защо, защо? Нима това заслужавах...?“. Не, не сте заслужила това сигурно. Като ви гледам как страдате, като си сетя, че стоите тук с часове... Но такова хубаво момиче, младо и пълно с живот, не си струва да плаче за никой мъж, за никой, който не е дошъл на една любовна среща. Любовта, онази, от която най-много имаме нужда, винаги струва много. Тя е като изкачване по стръмна пътека, по която винаги можеш да се подхлъзнеш... Но не само вие сте се подхлъзнала по тази пътека, много са тези, които са се подхлъзвали. И аз самият съм се подхлъзвал разбира се. Падал съм и съм смятал, че е по-добре сърцето ми да спре, отколкото да се къса на парчета... Но, животът, мило момиче, и вашият живот, и моят, и този на всички хора, струва много. Той се отглежда с много любов и грижа, за да не падне и да не бъде прекъснат, още когато е съвсем крехък. Той е дар и изпитание, които Създателят ни дава едновременно. И трябва да можем да се изправяме и да продължим напред. Което на вашата възраст може да ви изглежда по-трудно, но както е по-трудно, така е и по-лесно... Защото имате много, имате достатъчно време да срещнете онзи, единствения, за когото наистина си струва да падате и да ставате по пътеката.

Ибрахим Бялев

* * *

 










Любовта ми,
през нощта е сълза,
на сутринта роса,
през деня река...
Понесла ме
в морета и океани!
 
Любовта ми,
на места топъл полъх,
на места вятър,
буря или стихия,
на места моята килия!
 
Любовта ми,
понякога пламък, жар,
превърнал се в пожар,
смъртоносен вулкан!
 
Любовта ми,
надежда, копнеж,
в която ти се иска
да умреш! 



Ибрахим Бялев

Чудото на живота

Наближаваше Байрям, а това означаваше, че трябва да ходим до провинцията. От доста време не бяхме ходили, пък и поводът беше голям. Когато родителите ми научат, че ще си имат внук, Байрямът щеше да е двойно по- голям празник за тях. Проблемът беше как да обясня това на жена ми, но по- важното беше да получа съгласието й. Загледан в побелелите върховете на планината, които се простираха чак до бащината ми стряха, си мечтаех за щастливите мигове, които щях да изживея под тях.

Жена ми, висока и стройна, колкото беше чаровна, толкова беше и строга – жена с принципи. Да не дава Аллах тези принципи, за нея закони, да бъдат нарушавани. Сръднята продължаваше цяла седмица. Загледах се в захлас по нея. Сега сякаш е по-хубава от преди… Не, не че бе по-млада от мене, но може би бременността я правеше толкова красива. В едно бях сигурен – тя беше най-красивата жена на света, а след някоя и друга седмица щеше да бъде и най-добрата майка.

Седнах срещу нея, хванах я за ръцете, погледнах я право в очите и й казах със спокоен глас:

– Ти си най-красивата жена, която съм виждал досега! В тебе намерих всичко онова, за което всеки мечтае! Ти ме дари с живот, ти… – Тя ме слушаше в захлас и не криеше задоволството си, изпитвано от тези така необходими думи за всяка жена думи. – Благодаря ти!

- И ти за мен си най-прекрасният човек, който съм познавала в живота си! Аз също много те обичам…

- Знаеш, наближава Байрямът, да отскочим ли до провинцията, пък и нашите ще се зарадват много? А, какво ще кажеш?

- Аз също искам да съм там на този ден, но кажи как да отида в това положение, пък и не виждаш ли какво е времето навън? – Тя нежно погали с ръце корема си, където се беше сгушил нашият син. – Кой знае, времето може да се оправи дотогава, пък и колата ми има климатик… – продължавах да настоявам аз.

– Добре, както ти искаш, за мен няма проблеми, но искам само да ми обещаеш, че ще се грижиш за нас… – Голяма усмивка беше огряла лицето й, а на мен не ми оставаше нищо друго, освен да й обещая, че няма да им се случи нищо лошо, докато са с мен.

И, както предполагах, радостта на семейството ми нямаше граници. Майка ми плачеше от радост, а гордостта на баща ми беше неописуема…

На сутринта с баща ми, след като си взехме абдест, се запътихме за джамията. По пътя срещахме забързани хора, които след краткия поздрав се изгубваха в мрака. Бързаха, за да заемат места в предните редици в джамията.

Преди да прекрача прага на храма, видях тъмен силует на жена. Това ме изненада. Обичаят, който идваше от незнайни времена, беше друг. На Байрям намазията ходеха само мъже. След молитвата посещаваха гробището, за да се докоснат до близки и приятели. Жените ги чакаха в къщи да се завърнат, за да започне тържеството, което траеше цели четири дни.

Пристъпих тихо към жената, не исках да я уплаша или да наруша молитвата й. Беше дребна на ръст, забрадена с черна забрадка. Протегнала ръце нагоре към минарето, което се издигаше толкова високо, сякаш щеше да допре небето. Жената се молеше на висок глас, а думите й бяха разтреперени като листата на бреза, подухвани от силен вятър. Бях изумен от случващото се. Тази жена сигурно имаше големи проблеми, за да дойде по това време на това място и да се моли по такъв начин. Съселяните забързани минаваха покрай нея и дори не я забелязваха.

Всеки бързаше да заеме предните редици в джамията. Баща ми, ядосан, се беше върнал за мене. Като ме видя, извика:  “Хайде идвай! Какво чакаш?”. Но като забеляза начина, по който гледам към жената, наведе глава и се запъти обратно в джамията. Богомолката пък, като чу гласът на баща ми, се обърна към мен. Нищо не каза, но със забързани крачки се изгуби в тъмнината, която както винаги покриваше всичко случващо се.

Когато влязох в джамията, видях, че беше почти пълна. Намерих баща ми и седнах до него. Богомолците, отдали слуха си изцяло на ходжата, бяха насядали на колене в прави редици, а погледът им беше вперен в незнайното. Ходжата от своя страна обясняваше как трябва да се държи един почтен мюсюлманин, както в обществото, така и в семейството. Често даваше примери от Корана, както и от живота на азрети Мохамед с.в.с. Аз не бях от тези, които посещаваха джамията по пет пъти на ден и може би затова бях доста възбуден и неспокоен.

След Байрям намазията, с баща ми се запътихме към гробищата, където ни очакваха роднините.

- Те не могат да дойдат да ни посетят, за това ние трябва да отидем…

- Баба*! Коя беше тази жена, която беше дошла да се моли, познаваш ли я? – Баща ми не скри изненадата от въпроса ми.

– Да, познавам я, тя живее в долния край на селото. Като се връщаме ще ти покажа.

Така и стана. След като почистихме гробовете, поляхме цветята и вдигнахме необходимите дуви**, баща ми показа една стара почти срутена къщичка, в която живееше богомолката.

- Мъжът й е сакат и не може да дойде в джамията, за това е дошла тя, Аллах да им прости греховете! Добри хорица са. – Баща ми бързаше да се прибере в къщи, защото ни очакваха с нетърпение, за да започне празникът.

За наша изненада, когато стигнахме до къщи, чухме писъците на жена ми, която беше получила болки за раждане. Това ме завари неподготвен, пък и като научих, че в село няма лекар – това още повече ме изплаши. Вече беше късно и опасно да пътуваме за града. Единствената възможност беше да намерим някой да изроди сина ми.

- Ела, сине, в това село има само един човек, който може да помогне, и това е онази жена – богомолката. Иди и я помоли, белким дойде да ни помогне.

Не можех да позная гласа на баща ми. Беше се притеснил повече и от мен. Майка ми, хванала ръцете на жена ми, я успокояваше, че Аллах си знае работата и че всичко ще е наред. Жена ми на свой ред продължаваше да плаче и да крещи, колкото й глас държи:

- Викайте лекар! Викайте лекар…!

Спуснах се по дерето, не тичах, а летях с мисълта - дали би ми помогнала тази толкова изстрадала жена, която си имаше безброй проблеми? Пък и е празник…? Без да чукам на вратата, нахлух на двора като освирепяло куче, викайки:

– Има ли някой тука, има ли някой…?

Дребната жена изскочи от къщата и също извика:

– Какво има, какво е станало?

– Моля ви се, помогнете, жена ми ражда, моля ви се…!

Жената, без да каже дума се обърна и влезе обратно в къщата. Стоях като вкаменен, не знаех какво да правя. Не можех да я закарам насила, поне да й бях предложил нещо… Докато си мислих тези неща, жената изскочи навън. В ръцете си държеше една кошница, в която беше подготвила всичко, което й беше нужно.

– На, вземи това, не се притеснявай, всичко ще е наред. Не те познавам, от кои си?
Взех кошницата от ръцете й и забързах обратно за в къщи, като й обяснявах с подробности от кои съм и какво правя тук.

В къщи вече се бяха насъбрали доста хора. Като ни видяха, ни сториха път да минем.
А жена ми само попита през зъби:  “Това ли е докторът…?”. Не отговорих нищо. Но "акушерката", която доведох, си знаеше добре работата. Потърси бързо топла вода и каквото й трябваше, а аз излязох навън, за да чакам да стана баща. Не след дълго чух писъка на сина ми, който и досега звъни в ушите ми и сигурно ще го чувам до края на живота си… В този момент осъзнах, че животът ми се е променил!

Поканиха ме да се доближа, за да си видя рожбата. Пристъпих несигурно към леглото, където моят син, моето новородено дете беше повито и стискаше малките си очички, все едно спеше. От време на време проплакваше с нежното си ангелско гласче и ми доказваше, че моето щастие е истинско и аз съм вече най-щастливия баща на този свят. Сърцето ми щеше да се пръсне от вълнение. Не можех все още да повярвам на случилото се! Това беше най-прекрасният миг в моя живот! Жена ми лежеше на леглото и потта все още се стичаше по косата й. Събрах сили и се доближих до нея. Хванах изтощената й ръка и започнах нежно да й говоря. Осъзнавах, че в този момент не можех да й помогна кой знае колко, за да забрави болките и случилото се, но исках с няколко нежни дума да облекча страданието й.

Благодарих й за всичко, извиних й се за всичко, обещавах й всичко…

Когато вече се бях поуспокоил, потърсих жената – богомолката от храма, която ни беше помогнала в този толкова важен момент. Но тя си беше заминала вече; казала, че има много работа.

Не след дълго време реших все пак да я посетя, за да й благодаря. Този път почуках на вратата. Жената беше много любезна, покани ме да вляза. Къщата беше малка, тясна, но спретната. На отсрещната стена имаше голям прозорец, а от двете му страни имаше две легла, на едното лежеше мъжът й, а на другото свекърва й. Гледката беше потресаваща. Бедността на тези хора си личеше отвсякъде. Поздравих и седнах на посоченото ми място. Жената ми предложи кафе и докато го пиех, я заговорих – какво правят, как живеят, имат ли нужда от нещо…

Жената не бързаше да ми отговаря. Отпиваше от кафето, мълчеше, а после се позасмя леко:

- Цената на болката, сине, не винаги може да се обясни с думи, но тя се чувства…Чудото на живота можем да си обясним само тогава, когато позволим на неочакваното да се случи…! Да ти е живо и здраво детето! Аллах те е помилвал и ти е дал рожба! Гледай го добре, че той е и мой син. Аз не искам нищо, важното е той да е добре! Другото се оправя… Ние, ние ще живеем, както Аллах ни е отредил. Всичко в живота е от него! Той единствен решава, той съди! – На този свят има и болка, има и радост! Имаме и очи, но не всеки може да я види… Ти я видя, а това на мен ми стига!

Ибрахим Бялев

——————————————————————————————————————

* татко
** молитви

Научи ме

С теб осъзнах,

че Аллах от мене човек е създал.

С тебе се научих да греша

и да не слагам изкуствени крила.

Научих се и на това

как да създавам човек от калта,

дори и да отронвам сълзи за Любовта.

Мечтите ми преди да се стопят,

помолих ги за себе си да ми шептят.

Няма да те ползвам за настроение,

ти на живота си ми вдъхновение.

Нито ще те продам като лихвар,

нито ще те похарча в някой бар.

Ще се боря за нашата съдба,

и със скритата в нея тъга,

в мене да стене няма да й позволя.

Докосна ме ти като истинска жена,

разпръсна се по мен като Лунна светлина.

Дори и да си вече във рая,

пак ще те позная.

Ибрахим Бялев

* * *

На Съдбата

Заложих аз Душата.

Сълза за мен си ти.

Сълза от душа. От Божествени небеса.

Очите ми обливаш. По мене се разливаш.

Любов без красота. Без доброта.

Умира още в нощта. Обречена самота.

Роза без бодли. Червена да е тя дори

Не би оставила Кървави следи.

Болката ти пред всички ме боли.

Любовта, която ми е отнела съня.

Като божество живее в мене тя.

В бурите, в стихиите твои се влюбих.

Като деня в нощта се изгубих.

Макар да знам миналите спомени,

В душата ми се крият сълзи отровени.

Всичко непознато в теб ме привлича.

Огнената ти страст до полуда ме увлича.

Ненаписан роман. Орисия или магия.

Ти си моето силно мъжко момиче.

Ибрахим Бялев 

.

Погледът на душата

В стаята на свобода се ширеха тишината и тъгата, прекъсвани само от звуците на дъждовните капки, спускащи от стрехата на дървения таван. Тези звуци напомняха, че има живот; а където има живот, има и надежда. Но на капките никой не им обръщаше внимание. Погледът и вниманието ми, както винаги бяха насочени в далечината, където криволичеше пътят, по който си бяха заминали моите най-близки, с уговорката, че ще е за малко. Минаха години и никой не се връща. Питах се понякога има ли на света по-пуст път на света от този...

До прозореца бях си поставил дървения стол, бях го пригодил и за спане, доста пъти осъмвах на него. На моменти дори ми се струваше, че с него сме едно цяло. Когато се прибирах в къщи, най-напред отивах до него, сядах и впервах погледа си в далечината. От този стол най-добре се виждаше пътя, по който тези, които чаках, можеха да се завърнат.

Така се нижеха дните и нощите в едно очакване и надежда, за едно по-хубаво време, когато ще има глъч и смях... А защо не и плач от болка в коляното.

– Ела, сине, ела да видя, не плачи де, какво толкова е станало, една капка кръв и си се уплашил, а когато отидеш войник как ще си? – казваше едно време майка ми. - Не забравяй, този свят е за смелите, няма място в него за слабите и страхливците. Колко пъти ти казах да не тичаш след кокошките, петелът е техният защитник. Не му се сърди сега на него, той си е свършил добре работата, опазил си е тайфата. И ти когато пораснеш, ще пазиш своите рожби от неприятели.

- Заповядай, набрах ги за тебе, защото много те обичам... – казвах й аз. - Сега на мене какво ще ми дадеш?

– Ела да видим откъде си ги набрал, пък тогава ще видим какво ще ти дам, дали плесници или стотинки... Ела, защо бягаш, пак си ми обрал цветята, нали...

Спомените бяха почти целият ми живот, понякога си говорех с тях. А понякога ме хващаше и срам от това, което съм бил. Обещавах си, че ще бъда по-старателен и търпелив, каквото и да се случва в живота.

А сърцето пак ме подканваше да си подготвя необходимите неща за последното „тържество“, за края.  Но аз го притисках,  казвах му: „Стой ти там мирно, сега не му е времето, нека да ги видя още един път, пък тогава, тогава...“

Албумът беше най-отваряната от мен „книга“, често я вземах в ръцете си, а тя говореше ли, говореше, с всички подробности. Ето тази третата снимка е на сина ми. Първата му снимка, след като се роди. Черно-бяла е и почти избледняла, но споменът ми я оцветява с всички подробности. А плачът му е все още в мен, попил е в душата ми, сякаш снимката, дето държа, е правена днес.

*

Откъм дерето до чешмата взе да се вдига дим, това означаваше, че циганката пак беше дошла, за да калайдисва. Взех две тенджери и посъбрах малко боб пастърма, и още някои неща, които можеха да са от полза на калайджийката. Когато стигнах при нея, видях, че не беше сама, имаше и едно малко момче на около пет годинки. Момчето плачеше, дереше се със сълзи на очи, а тя вместо да го успокои, го налагаше с шамари.

– Защо го биеш, какво е направил? - Попитах я сопнато.

– Нищо не е направил, какво може да направи едно пет годишно момче? - Отговори ми още по-сопнато циганката.

- Защо го биеш те попитах, какво иска това момче? - Настоявах да узная защо това дете яде бой.

– Гладно е, не е яло нищо. Казвам му че няма, ама не разбира от дума, а аз трябва да работя, иначе как ще има... - Продължаваше да обяснява циганката, но беше толкова ядосана, че продължи на цигански, като си мислеше, че я разбирам.

– Вземи тези тенджери, аз след малко ще се върна да ги взема. Оставих тенджерите и се запътих обратно за в къщи. Събрах нещо за ядене на момчето. Видя ми се доста оръфано, затова реших да му занеса и някои дрехи, останали от детето ми, които пазех в гардероба, за да ги галя от време на време. Дрехи, които все още бяха запазили неговия мирис.  Когато отварях гардероба, от него винаги излизаха стотици спомени, все едно тях бях затворил там, а не дрехите.

Така стана и този път - ето неговата фланелка, небесно синя като очите му, сякаш бяха взети от небето... А засмее ли се, сякаш на лицето му изгряваше слънце. Черните панталони, изгладени винаги да имат ръб... Обувките му - когато ги взехме, от радост първата нощ спа с тях. Взех ризката на карета, чифт чорапи и черното сако, помирисах ги до насита. Сгънах ги старателно в една чанта, взех и останалия багаж, и потеглих към чешмата.

Мислите ми възродиха спомена как го обличах с тези дрехи за един празник. Бързаше да се покаже на приятелите си, а пък аз исках да остане при мен, за да му се радвам. Да се радвам на тези руси къдрици, взети сякаш от снежните върхове на планината.

– Донесох нещо за ядене, нахрани момчето, не бива да плаче от глад... Такива неща не са хубави, къде е баща му, не работи ли нещо? Как може такива работи?

Циганката се обърна към мене и видях, че в устата й имаше цигара, която тя охотно пушеше.

- Ха така, за цигари имаш пари, а за храна нямаш! Осрами се, осрами се...

– Това ми го даде комшията ти, преди малко мина. Поисках му една цигара, а той ми даде цялата кутия.

– Не говори много, а вземи и нахрани детето – казах й.  

А момчето все още плачеше. Тя взе чантата, седна на земята, взе детето в скута си и почна да го храни и да му говори нещо на цигански. Както всяка майка, и тя беше нежна с него. Гледах и не вярвах на очите си - преди малко го налагаше с шамари, а сега сякаш не беше същата, а някоя друга жена.

- Много хубав народ сте вие, бе ага. Да потърся и душата ви, и нея на драго сърце ще си я дадете... - Благодареше ми циганката и обясняваше колко хубав народ сме били. Може би тези няколко хапки храна, които бяха дошли точно навреме, я бяха разчувствали толкова.

– Вземи и тези дрехи, бяха на сина ми, вече няма да му станат, твоето момче е имало късмет. Облечи го, че времето е доста хладно.

Тя взе чантата и започна да облича детето, а аз несъзнателно очаквах да видя сина си, да си видя душата, облечена още един път в тези празнични дрехи. Циганката беше толкова доволна от подаръка, че сияеше цялата. След като си облече рожбата, се провикна:

- Ето това е, видя ли какъв човек стана! Винаги съм казвала, че дрехите правят човека... И си е така.

А аз бях поразен от гледката – в дрехите на сина ми пред мен стоеше разбира се не моето, а едно съвсем друго момче.

– Не, дрехите не правят човека, животът прави човека. Или го разваля. – казах й накрая. Но бях сигурен, че и душата е важна - с каквито очи погледнеш, това и ще видиш.

Ибрахим Бялев

* * *

До сутринта колко остава,

а до края на живота ми...?

Не знам и не ме интересува.

Стига ми огънят твой, любов моя,

в него искам да изгоря,

и в душата ти капка живот да сложа.

Нека да кажат недокосналите се до теб -

умря сиромахът хей тъй, за една любов.

А вие, сълзи мои, в езеро се превърнете,

за да потъне любовта в него,

нека плува там като златна риба,

чакана и молена от всеки,

и да избира сама бисери.

А ти, душа моя, научи ме да убивам смъртта,

за да живее тя до безкрай,

нека носи и тя душа лека на птица,

нека да пише нашата съдба.

Дори и сега в последните си мигове, любов моя,

ти пак си до мен, бяла и засмяна,

молиш ме да остана в прегръдката ти,

болката в мен искаш да изтръгнеш,

от тъгата крила да направиш,

за да летим с теб от цвят на цвят.

И сега, когато аз си отивам,

на теб оставям розите в градината ни,

за да продължиш с тях нашата магия.

Който ги види, с въздишка да казва -

тук живее любовта.

Ибрахим Бялев 

.