Взираше се в
огледалото, разглеждаше дълго полуголия си силует с най-големи подробности. Но
колкото и да се вглеждаше –
тя не можеше да се види с мъжко око, дори не знаеше какво искаше да види той...
Облече
най-новата си рокля –
бяла, от тънка коприна.
Разпусна кестенявата си коса по раменете, обу и черните обувки с високите токчета, пръсна няколко пъти от скъпия
парфюм, взе малката черна чантичка и сега вече беше готова да
тръгне.
За нейна изненада,
навън леко ромолеше. Поиска й се да се върне, за да вземе чадъра си, но сега не
беше важно дали ще е мокра, а това да не закъснее за срещата.
Прескачаше
усърдно всяка локва, стараеше се да се запази чиста за любимия човек, когото
желаеше и чакаше толкова отдавна...
Напевният
дъжд звънеше, пееше
неповторимата си песен, а когато човек е млад и влюбен, на такава песен му идва отвътре да затанцува валс или танго.
Нежните
капчици помогнаха на коприната да прилепне плътно до тялото й, така, че повечето от прелестите й да
изпъкнат,
да предизвикват желания…
Когато
стигна до уговорения ъгъл до кафенето, тя вече беше почти мокра, но от бързината и
вълнението почти не забелязваше това.
Застана
точно на ъгъла, откъдето се виждаха и четирите посоки. Взираше се ту в една, ту в друга, но любовта й не
пристигаше.
Под
напора на лекия вятър леко тялото й потрепваше, но това нямаше значения за нея – важното беше да изживее любовта в
този час, желана и очаквана с толкова много страст...
Денят вече
взе да потъмнява, а тя стоеше упорито и чакаше. Мина почти час...
*
Зад прозорците на кафенето забелязах, че отвън стои най-тъжното момиче на света. Отворих вратата и я поканих да влезе вътре. Когато се обърна към мен, видях дълбоки следи от сълзи. Не
каза нищо – просто поклати
отрицателно глава.
Не се отказах, отидох при нея, а тя трепереше като лист. На мястото на любовта
вече се беше настанила зла гостенка, яростна злоба... И готовност да си върне за
причиненото, готовност за мъст.
– Когото и
да чакате, елате вътре, там го изчакайте! Така ще се разболеете, моля, заповядайте!
За моя
изненада, този път момичето все пак ме последва и влезе в кафенето. Поръчах й
зелен чай, който тя изпи
почти на един дъх. Сълзите продължиха да се стичат и да красят лицето й, и без това чудно
свежо и прекрасно.
Не смеех да
я питам нищо,
не исках тази злоба да се стовари върху мен. Поне за нейната
мъка нямах никаква вина.
– Ще пиете
ли още нещо -
чай, кафе или нещо друго? –
попитах. Но вместо
отговор тя промълви:
- Днес
пак живях между лъчи и звезди... Днес пак бях като птица във висините! Като пчела по цъфнали цветя, дори и сърцето ми пееше... Но днес в мен умряха и лъчите, и звездите! Дори и слънцето потъна в мрачна
бездна, а песните и те заглъхнаха една по една...
Не можах да й кажа нищо, въпреки че добре я разбирах. Замислих
се за това как човек превръща любовта си в злоба. Как настава тази промяна в
сърцето – как от славеи се превръщаме в гарвани? Как щастието се превръща в отрова
и как прегръдките, които ни отнемат, ни връзват в окови...
Липсата – ах, тази зловеща празнина, която може да ни натика към пропастта, това е
най-страшната болест... Жив си, правиш всичко, което прави един нормален човек, но всяка секунда си изгарян отвътре и това е твоята болест. Липсва ти
най-важното - топлина,
силна ръка, огнени слова, една-единствена сълза, но истинска, породена от любовта, породена от щастието, което
се крие някъде между мъката. Мъка, която те кара да се решиш на невероятни неща, да чакаш с
часове под дъжда, да трепериш за един миг, който ще те накара да си спомниш, че те има, че си жива, че си
обичана... Миг, за който си заслужава да живееш, песни да пееш, за който можеш
и да умреш...
Невероятно е
как някой може с лека ръка да срине целия ти свят, да открадне мечтите ти, да
те накара да вярваш в прекрасни лъжи, да те подтикне да се откажеш дори от себе си. И всичко това защото знае, усеща, че си
зависим от него, че лудо го обичаш...
*
Погледах
я право в очите, осмелих се на това, нямаше друг начин да се опитам да
стигна до съзнанието й.
Трябваше да успокоя духовете, трябваше да й напомня, че животът продължава и в
него има и раздяла, и забрава, но за него винаги си заслужава.
- Вие сигурно смятате, че само на вас е могло да се случи
това. Че болката, която сега изпитвате, може да ви убие... И се питате: „Защо,
защо? Нима това заслужавах...?“. Не, не сте заслужила това сигурно. Като ви
гледам как страдате, като си сетя, че стоите тук с часове... Но такова хубаво
момиче, младо и пълно с живот, не си струва да плаче за никой мъж, за никой,
който не е дошъл на една любовна среща. Любовта, онази, от която най-много
имаме нужда, винаги струва много. Тя е като изкачване по стръмна пътека, по
която винаги можеш да се подхлъзнеш... Но не само вие сте се подхлъзнала по
тази пътека, много са тези, които са се подхлъзвали. И аз самият съм се
подхлъзвал разбира се. Падал съм и съм смятал, че е по-добре сърцето ми да
спре, отколкото да се къса на парчета... Но, животът, мило момиче, и вашият
живот, и моят, и този на всички хора, струва много. Той се отглежда с много
любов и грижа, за да не падне и да не бъде прекъснат, още когато е съвсем
крехък. Той е дар и изпитание, които Създателят ни дава едновременно. И трябва да
можем да се изправяме и да продължим напред. Което на вашата възраст може да ви
изглежда по-трудно, но както е по-трудно, така е и по-лесно... Защото имате
много, имате достатъчно време да срещнете онзи, единствения, за когото наистина си
струва да падате и да ставате по пътеката.
Ибрахим
Бялев
