Наближаваше Байрям, а това означаваше, че трябва да ходим до
провинцията. От доста време не бяхме ходили, пък и поводът беше голям.
Когато родителите ми научат, че ще си имат внук, Байрямът щеше да е
двойно по- голям празник за тях. Проблемът беше как да обясня това на
жена ми, но по- важното беше да получа съгласието й. Загледан в
побелелите върховете на планината, които се простираха чак до бащината
ми стряха, си мечтаех за щастливите мигове, които щях да изживея под
тях.
- Аз също искам да съм там на този ден, но кажи как да отида в това
положение, пък и не виждаш ли какво е времето навън? – Тя нежно погали с ръце корема си, където се беше сгушил нашият син.
– Кой знае, времето може да се оправи дотогава, пък и колата ми има климатик… – продължавах да настоявам аз.
– Добре, както ти искаш, за мен няма проблеми, но искам само да ми
обещаеш, че ще се грижиш за нас… – Голяма усмивка беше огряла лицето й, а
на мен не ми оставаше нищо друго, освен да й обещая, че няма да им се
случи нищо лошо, докато са с мен.
И, както предполагах, радостта на семейството ми нямаше граници.
Майка ми плачеше от радост, а гордостта на баща ми беше неописуема…
На сутринта с баща ми, след като си взехме абдест, се запътихме за
джамията. По пътя срещахме забързани хора, които след краткия поздрав се
изгубваха в мрака. Бързаха, за да заемат места в предните редици в
джамията.
Преди да прекрача прага на храма, видях тъмен силует на жена. Това ме
изненада. Обичаят, който идваше от незнайни времена, беше друг. На
Байрям намазията ходеха само мъже. След молитвата посещаваха гробището,
за да се докоснат до близки и приятели. Жените ги чакаха в къщи да се
завърнат, за да започне тържеството, което траеше цели четири дни.
Пристъпих тихо към жената, не исках да я уплаша или да наруша
молитвата й. Беше дребна на ръст, забрадена с черна забрадка. Протегнала
ръце нагоре към минарето, което се издигаше толкова високо, сякаш щеше
да допре небето. Жената се молеше на висок глас, а думите й бяха
разтреперени като листата на бреза, подухвани от силен вятър. Бях изумен
от случващото се. Тази жена сигурно имаше големи проблеми, за да дойде
по това време на това място и да се моли по такъв начин. Съселяните
забързани минаваха покрай нея и дори не я забелязваха.
Всеки бързаше да
заеме предните редици в джамията. Баща ми, ядосан, се беше върнал за
мене. Като ме видя, извика: “Хайде идвай! Какво чакаш?”. Но като
забеляза начина, по който гледам към жената, наведе глава и се запъти
обратно в джамията. Богомолката пък, като чу гласът на баща ми, се
обърна към мен. Нищо не каза, но със забързани крачки се изгуби в
тъмнината, която както винаги покриваше всичко случващо се.
Когато влязох в джамията, видях, че беше почти пълна. Намерих баща ми
и седнах до него. Богомолците, отдали слуха си изцяло на ходжата, бяха
насядали на колене в прави редици, а погледът им беше вперен в
незнайното. Ходжата от своя страна обясняваше как трябва да се държи
един почтен мюсюлманин, както в обществото, така и в семейството. Често
даваше примери от Корана, както и от живота на азрети Мохамед с.в.с. Аз
не бях от тези, които посещаваха джамията по пет пъти на ден и може би
затова бях доста възбуден и неспокоен.
След Байрям намазията, с баща ми се запътихме към гробищата, където ни очакваха роднините.
- Те не могат да дойдат да ни посетят, за това ние трябва да отидем…
- Баба*! Коя беше тази жена, която беше дошла да се моли, познаваш ли я? – Баща ми не скри изненадата от въпроса ми.
– Да, познавам я, тя живее в долния край на селото. Като се връщаме ще ти покажа.
Така и стана. След като почистихме гробовете, поляхме цветята и
вдигнахме необходимите дуви**, баща ми показа една стара почти срутена
къщичка, в която живееше богомолката.
- Мъжът й е сакат и не може да дойде в джамията, за това е дошла тя,
Аллах да им прости греховете! Добри хорица са. – Баща ми бързаше да се
прибере в къщи, защото ни очакваха с нетърпение, за да започне
празникът.
За наша изненада, когато стигнахме до къщи, чухме писъците на жена
ми, която беше получила болки за раждане. Това ме завари неподготвен,
пък и като научих, че в село няма лекар – това още повече ме изплаши.
Вече беше късно и опасно да пътуваме за града. Единствената възможност
беше да намерим някой да изроди сина ми.
- Ела, сине, в това село има само един човек, който може да помогне, и
това е онази жена – богомолката. Иди и я помоли, белким дойде да
ни помогне.
Не можех да позная гласа на баща ми. Беше се притеснил повече и от
мен. Майка ми, хванала ръцете на жена ми, я успокояваше, че Аллах си
знае работата и че всичко ще е наред. Жена ми на свой ред продължаваше
да плаче и да крещи, колкото й глас държи:
- Викайте лекар! Викайте лекар…!
Спуснах се по дерето, не тичах, а летях с мисълта - дали би ми
помогнала тази толкова изстрадала жена, която си имаше безброй проблеми?
Пък и е празник…? Без да чукам на вратата, нахлух на двора като
освирепяло куче, викайки:
– Има ли някой тука, има ли някой…?
Дребната жена изскочи от къщата и също извика:
– Какво има, какво е станало?
– Моля ви се, помогнете, жена ми ражда, моля ви се…!
Жената, без да каже дума се обърна и влезе обратно в къщата. Стоях
като вкаменен, не знаех какво да правя. Не можех да я закарам насила,
поне да й бях предложил нещо… Докато си мислих тези неща, жената изскочи
навън. В ръцете си държеше една кошница, в която беше подготвила
всичко, което й беше нужно.
– На, вземи това, не се притеснявай, всичко ще е наред. Не те познавам, от кои си?
Взех кошницата от ръцете й и забързах обратно за в къщи, като й обяснявах с подробности от кои съм и какво правя тук.
В къщи вече се бяха насъбрали доста хора. Като ни видяха, ни сториха път да минем.
А жена ми само попита през зъби: “Това ли е докторът…?”. Не
отговорих нищо. Но "акушерката", която доведох, си знаеше добре работата.
Потърси бързо топла вода и каквото й трябваше, а аз излязох навън, за да
чакам да стана баща. Не след дълго чух писъка на сина ми, който и
досега звъни в ушите ми и сигурно ще го чувам до края на живота си… В
този момент осъзнах, че животът ми се е променил!
Поканиха ме да се доближа, за да си видя рожбата. Пристъпих несигурно
към леглото, където моят син, моето новородено дете беше повито и
стискаше малките си очички, все едно спеше. От време на време
проплакваше с нежното си ангелско гласче и ми доказваше, че моето щастие
е истинско и аз съм вече най-щастливия баща на този свят. Сърцето ми
щеше да се пръсне от вълнение. Не можех все още да повярвам на случилото
се! Това беше най-прекрасният миг в моя живот! Жена ми лежеше на
леглото и потта все още се стичаше по косата й. Събрах сили и се
доближих до нея. Хванах изтощената й ръка и започнах нежно да й говоря.
Осъзнавах, че в този момент не можех да й помогна кой знае колко, за да
забрави болките и случилото се, но исках с няколко нежни дума да облекча
страданието й.
Благодарих й за всичко, извиних й се за всичко, обещавах й всичко…
Когато вече се бях поуспокоил, потърсих жената – богомолката от
храма, която ни беше помогнала в този толкова важен момент. Но тя си
беше заминала вече; казала, че има много работа.
Не след дълго време реших все пак да я посетя, за да й благодаря.
Този път почуках на вратата. Жената беше много любезна, покани ме да
вляза. Къщата беше малка, тясна, но спретната. На отсрещната стена имаше
голям прозорец, а от двете му страни имаше две легла, на едното лежеше
мъжът й, а на другото свекърва й. Гледката беше потресаваща. Бедността
на тези хора си личеше отвсякъде. Поздравих и седнах на посоченото ми
място. Жената ми предложи кафе и докато го пиех, я заговорих – какво
правят, как живеят, имат ли нужда от нещо…
Жената не бързаше да ми отговаря. Отпиваше от кафето, мълчеше, а после се позасмя леко:
- Цената на болката, сине, не винаги може да се обясни с думи, но тя
се чувства…Чудото на живота можем да си обясним само тогава, когато
позволим на неочакваното да се случи…! Да ти е живо и здраво детето!
Аллах те е помилвал и ти е дал рожба! Гледай го добре, че той е и мой
син. Аз не искам нищо, важното е той да е добре! Другото се оправя… Ние,
ние ще живеем, както Аллах ни е отредил. Всичко в живота е от него! Той
единствен решава, той съди! – На този свят има и болка, има и радост!
Имаме и очи, но не всеки може да я види… Ти я видя, а това на мен ми
стига!
Ибрахим Бялев
——————————————————————————————————————
* татко
** молитви
