Разказ от Ибрахим Бялев
Моят дядо, както винаги отседнал на терасата, пред него чаша турско кафе, а погледът му се носи над върховете, за да стигне до мястото, което за него беше свещено, смисълът на живота му. За това място говореше с толкова любов и нежност, че беше невъзможно да не го слушаш.
- Сърцето ми говори, моля ви се, чуйте те го, моето сърце ви докосва, шепти ви, ухажва ви, дори крещи... Ако този път не ме чуете, ще... - Тук гласът му заглъхва, защото не може без тези, към които се обръща, и не иска да обещае неща, които не би направил. След това обещава, че ще ги обича, каквито и да са, винаги ще му бъдат те короната на главата. Защото много добре знае, че без тях пеперудата няма да я има, няма да може да живее. (Всички тези неща щях да ги разбера по-късно.)
- Би ли целунал пеперуда... – казва ми дядо -
какво би почувствал...? А тя пеперудата волна, свободна, неповторима в цветовете и лекотата, дарява те с нежност, подканва те: „Хайде, обичай ме, твори за мен, живей за мен, заради мен. Аз имам всичко, за което си мечтаете, от което имате нужда, само че цената ми е доста висока, тази цена е само за смели сърца. Целунат ли ме, ще ги даря с даровете си, ще ги закрилям от врагове им, ще ги прославя и обезсмъртя...“ – И пак си спомня за Тъмръш.
- Най-високият връх близо до Тъмръш е Модър и от него може да се види всичко, което се простира до полите на Рила, Пирин и дори Стара планина. А на юг, през безбройните дипли, погледът стига чак до гръцките планини.
Но какво е Тъмръш? – ще попиташ може би, уважаеми читателю. Тъмръш носи названието си от едноименното село, чиито жители панически го напускат през 1912 г, по време на Балканската война. След това селото е подпалено от перущенлии, тъй като и тъмръшки мъже са потушавали Перущица по време на Априлското въстание. Има един период, от 1879 до 1886 г., в който тъмръшлии са управлявали цялата планина, до гръцката граница, и са били горди и непокорни планинци. През това време местата между реките Въча и Чая са се наричали “Тъмръшка република”.
Сега тъмръшлии не съществуват, а от славното някога село са останали само основите на около 300 къщи. Всичко е обрасло с вековна гора - свърталище на мечки и вълци. Но легендите са живи, подклаждани от дъбови дърва, чиято жарава е силна, и говорят за славата на помаците тъмръшлии. Жарава, която тлее и до днес в сърцата на потомците на тези горди планинци, отпили от чашата на свободата.
- Времето беше време за пишене на история – продължава дядо.
- Време за изграждане на гнездо, в което да се създадат достойни поколения, готови да умрат за идеалите си. Аз бях един от тях, пред очите ми се разпростираше рай, създаден от Аллах. Бяхме я загърнали тази наша република с нежност и любов, като новородено пеленаче, скрито от чужди и враждебни погледи. Някъде там, в душите ни, за нас и само за близки и приятели. Нали знаеш какво излъчва една рожба, особено когато е собствена, едно парче, паднало от душата. А когато ти се усмихне, изгряват няколко слънца... Тогава душата ти се отпуска, поемаш си дълбоко въздух, в съзнанието ти се появяват светли, добри мисли, иска ти се да полетиш, да запееш песен, нечувана досега.
Притискаш я близко до сърцето си, за да почувства топлината ти, душата ти, даряваш я с една, две, хиляди целувки, иска ти се да я изядеш, както казват нашенци... Но заплаче ли, тогава люта змия хапе сърцето ти, черни облаци надвисват над теб, плачът не е плач, а писък, който пронизва. Плачеш с него, пееш му нежно, целуваш го, както никога досега, за да се усмихне, за да те стопли...
Ех, рожбо моя, за теб бих умрял, бих дал и дъха си, усмивката си, погледа си...
Ех, рожбо моя, за теб бих направил това, което мога и което не мога, за да бъдеш и пребъдеш.
ТЪМРЪШ
Ти си искрата, мечтата
в моя живот.
Ти си копнежът, сълзата
в моя живот.
Ти си дъхът, лъчът
в моя живот.
Ти си денят, нощта
в моя живот.
Гледах го как шепти думи, изричани хиляди пъти, превъплътили се в него, както името му. Сълзите му капеха върху жълъда и парчето земя, които носеше винаги със себе си - те бяха на най-ценното нещо, което имаше.
- Когато умра, искам да ми ги сложите в гроба, да дойдат с мен в черната земя. Ще ги занеса там, парче земя от рая в рая. А този жълъд ще посея, за да пусне корен, невиждан досега, и перата му игриви ще запеят песен родопска, а аз ще пригласям, докато всички заплачат за Тъмръш, осеян с цветовете на пеперуда, свободна и волна. Ще ме закараш, нали, за да целуна пеперудата, да полетя с нея на воля и свобода.
Времето вече беше дошло, трябваше да закарам дядо в родното му място - знаеше ли се какво ще стане, можеше да се случи всеки момент... Животът и смъртта вървят ръка за ръка, дели ги само един косъм. Щеше да ми тежи на съвестта, ако не го направех, че не съм му сбъднал мечтата.
- Утре рано, Аллах късмет ще отидем, нека и аз да я видя тази пеперуда. И ако е толкова хубава, защо и аз да не я целуна, нека и мен да дари с нейните дарове.
- Наистина ли, Аллаше, благодаря ти, че ми даваш тази възможност, още един път ще видя рая, сътворен от теб... – зарадва се дядо и вдигна очи, гледащи някъде извън видимото. - Когато стъпя в него, ще заколя курбан, за да откупя всички грехове, извършени пред теб, Аллаше…
От очите му закапаха едри сълзи, а устните му зашептяха дуа* "Алифатихa"**, и след това последваха още няколко. Сигурен бях, че тази нощ нямаше да мигне, както и стана. На другата сутрин станах рано, доста път ни чакаше, а той надянал най-новите си дрехи и седнал на любимото си място, вече смирено ме чакаше. Знаех какво е това за него и реших да го заприказвам, да го поуспокоя малко.
- Как си, наспа ли се или изобщо не си лягал? Така не може, ела да хапнем нещо, пък пеперудата няма да избяга, тя те е чакала толкова време, ще почака още малко. Хайде, идвай в кухнята.
Беше пролет, някъде по средата на май, но времето си беше някак си хладно, особено вечер, затова трябваше да взема и по дебели дрехи. Пък и този маршрут за първи път щях да го извървя. Качихме се в колата и потеглихме, дядо за пръв път седна на предната седалка. Не, че там се чувстваше по-удобно, а защото щеше да вижда по-добре и за да ми показва пътя. Слънцето взе да показва рога си, сякаш ни галеше или ни пожелаваше приятен път, дядо ми погледна няколко пъти към него и сякаш му се усмихна. Настроението му се подобри. Какво му минаваше през главата, не знам, но ми се искаше да съм на неговото място.
- Е-е-е, казвай сега кой е този Ахмед ага Тъмръшлията! Познаваш го лично, били сте рамо до рамо, сбъднаха ли се мечтите му или си останаха само мечти?
- Ахмед ага Караходжов, известен още като Тъмръшлията, беше водач. Висок, рус човек, в плещите доста широк, за да може да изхранва семейството си, както всеки един помак. Но в него имаше борбеност, каквато у никого другиго нямаше. На лицето му често можеше да се види усмивка, но това, което говорише, беше винаги много добре обмислено.
(Ахмед ага е син на Хасан ага, помак от село Лясково. Майката на Ахмед ага е родом от Чепеларе и е дъщеря на Джафер Дервишев, виден помак в селото. След първоначалното прогонване на населението и опожаряването на региона през 1878 г., голяма част от управниците, начело с Ахмед ага Тъмрашлията и бежанците, се завръщат и основават Тъмръшката република в Родопите. Докато „републиката“ е била под негово управление, не е допуснато никакво насилие, противопоставяне и противоречия между различните религиозни и етнически общности, които живеели в мир и разбирателство.)
- А каква е тази република, докъде се е разпростирала, колко време е съществувала?
- Тъмръшката република имаше общо 22 села и 5 махали. Ахмед ага, по подобие на своя баща, от който получи в наследството района, сам раздаваше правосъдие и представляваше закона. Охраната и войската му се състоеше само от 40 специално обучени хора. Един от тях бях аз.
(Под натиска на Англия и Турция западните сили не признават Санстефанския договор и свикват конгрес в Берлин. На 30 юли 1878 г. се обявяват решенията на т.нар. Берлинския договор. Съгласно тези решения нововъзвърналата се българска държава се раздели на две - Княжество България и автономна провинция Източна Румелия.
Северната граница на „автономията” върви по билото на Стара планина, а южната - по Доспатските балкани - връх Перелик - превала Рожен - Преспанския дял - по Чам дере и по течението на река Арда, покрай Кърджали отива на изток. Цялото корито на река Въча, а то значи и цялата бивша Рупчоска нахия, не само с Тъмраш, но и с всички останали села до Мугла - Триглау - Борино, оставаш в Източна Румелия.)
- А откъде иде името й Тръмбаш?
- Възможно е името да идва от формата на местността, но може да има и тракийски произход. За това поне говори една стара тракийска легенда.
(Тракийската легенда е, че Тъмрас е син на Дионисий, бога на бесите, и на една от ония три неизвестни хубавици, дъщери на жреца Каукъл, от чиито гърди млякото потекло само, за да накърми новороденото момче Тъмрас. Тъмрас засукал от гърдите на трите майки, раснал-пораснал, но бил осъден да си остане див и суров планинец - страшен за всички зверове, лишен от чувство за обич и за песента на Дионисий.)
Продължавах да карам, а пред очите ми се разпростираше море от зеленина, обляна в бяло. Сякаш някакво було беше обгърнало високите части на планината и мъглата се спускаше и по долината. Приличаше на стада овце, навлезли в зелените ливади. А прясната зеленина на буките, дъбовете и високо издигналите се смърчове, които сякаш допираха небето, се съчетаваше с тях по неописуем начин. Преливаха едни в други и те караха да поемеш дълбоко въздух, да се отпуснеш, да си кажеш: ех, има ли някъде другаде такава красота...
- Пристигнахме ли вече, гледам че се възбуди нещо, ако е това, то заслужаваше си... Просто нямам думи.
- Да, пристигнахме, от тук започва всичко и тук свършва.
- Не разбрах какво свършва.
- Снощи звездите бяха толкова ярки, сякаш и те очакват среща с мен, скоро ще е, скоро.
- Пак не разбрах, ама както и да е, искам да се порадвам на тази красота, да я приема в себе си.
- Спри хей тук и ме почакай малко, сега ще се върна.
Спрях колата и излязох малко да се поразтъпча, че се бях схванал целият. Въздухът беше толкова свеж, че като го поемеш, не ти се иска да го изпускаш. След малко дядо се зададе, държеше в ръцете си цветя, току що набрани.
- Това какво е, цветя ли си набрал, толкова са хубави, как се казват?
- Това е "видрица", вирее само по тези места. На запад казват, че това е сълзата на Исус Христос - когато е видял, че Помаците приемат исляма, се е разплакал за тях, затова вирее само тук.
- Така ли, не знаех... Прекрасни са. Хайде да се качваме, казвай накъде да карам.
- Карай направо и ще стигнем в Тъмръш. Това беше голямо, хубаво село, с къщи на два етажа всяка, с чардак, покрити с тикли, а улиците застлани с калдъръм. Джамията имаше две рукала, езан*** запее ли, животът спира, една неповторима мелодия, пята от векове за благото на хората.
Пред нас се появи стадо овце, дядо ми каза пак да спра. Слезе от колата и отиде при овчаря, говориха си нещо надълго и нашироко, след което дядо брои някакви пари и му ги даде. Стиснаха си ръцете, после овчарят хвана най-хубавият овен и го подкара към мен. Когато дойде, върза му краката и го сложи в колата, благодари на дядо и си замина след стадото. Подкарах колата без да питам за нищо, едва ли щях да разбера.
- Трябва да е тук наблизо, но защо всичко е замряло, защо няма живот, къде са тези хора, едно време наброяваха близо три хиляди, имаше четири махали...
Пред погледа се редяха руини от къщи, обрасли в бурени и дървета, и никакъв помен от живот. Дядо слезе от колата, взе да си говори сам като сочеше с пръст, описваше във въздуха къде какво е било. Взе овена, подкара го към определено място – там, където някога е бил мегданът на селото. Реших и аз да му помогна, че тази работа не е за стари хора. Но той си беше вече подготвил всичко - положи овена на земята, върза му трите крака, върза му и очите с бяла кърпа. Изкара из пояса един остър нож и се обърна към небето:
- Хей, Аллаше, умолявам те от името на всичките тези хора тук, да простиш греховете им, сторени срещу теб. Прости им, Аллаше, те бяха твои чеда, вярваха в теб, молеха ти се, възхваляваха те, ти за тях беше всичко. Прости им Аллаше, прости им.
Той погали няколко пъти гърлото на овена, като шепнеше дума за прошка, и заби ножа в гърлото, откъдето потече яркочервена кръв. После седна настрани от курбана и през сълзи прошепна:
- Толкова кривини има на този свят, толкова много, защо, защо... - Говореше сам на себе си, но знаеше, че така ще е и занапред, не винаги правдата възтържествува. Качихме курбана в колата, защото плътта му вече не беше толкова от значение, важни бяха дуата, душата и целта.
- Карай, ще отидем на едно място. За да го видиш, ти трябват очи, за да го почустваш - душа.
Не след дълго пред погледа се отвори прекрасна гледка. Майчице.... пред мен се простираше широка поляна, заградена от вековни смерчове. Застлана беше със зелена трева и осеяна от алени макове, които се изпреварваха с белите лайки кой по-напред да покаже прекрасните си цветове, но и другите цветя не им отстъпваха. Но най-важното на тази поляна бяха безбройните пеперуди, които се боричкаха или играеха някаква си тяхна игра. Цветовете им се сливаха с безбройните цветя, сякаш бяха създадени едни за други. В далечината се издигаше връх Модър, по който все още имаше сняг. Върхът сякаш беше диригент на една неописуема мелодия от звуци, които издаваха стотиците птици...
- Син ти дойде, майко мила, дойде да изтрие твоите сълзи, да докосне твоите прелести... Дойдох да отдам почестите си, да полетя в рая ти като пеперуда – каза дядо и се наведе към земята. После се обърна към мен:
- Ела, сине, на това място ще се кланяме три рекята****.
Сега вече разбрах - когато човек се кланя, навежда се към земята, като поставя дланите на ръцете си на нея, и след това поставя лицето си между ръцете, за да докосне земята или за да я "целуне". Щяхме да целуваме "земята пеперуда". Взехме си абдест*****, застанахме един до друг, обърнахме се към Каблето******. Дядо ме погледна, клепна с двете очи като ми се усмихна (това означаваше: готов ли си), аз му кимнах и също му се усмихнах. Вдигнахме ръце и докоснахме с палци задната мека част на ушите. Дядо с пълен глас се провикна:
- Алайхуекбер*******...
Свалихме ръцете и изрекохме дуата Субанике********, преминахме към седже*********, сложих си ръцете на земята, поставих лицето си между тях и целунах земята. Когато се изправих, дядо все още беше на земята. Аз продължих, преминах във второто седже, изправих се пак, дядо все още стоеше неподвижен. Към нас започнаха да се приближават стотици хора, които се усмихваха на дядо и той им се усмихна; после се превърнаха в пеперуди и полетяха на свобода. Затворих очи и продължих молитвата. След като свърших, си отворих очите, а дядо все още стоеше неподвижен в седже.
- Дядо, какво ти става, какви бяха тези хора? Дядо, дядо...
Но беше вече късно да ме чуе, той вече беше отлетял при своите пеперуди. Беше станал част от голямата пеперуда, в която имаше място за всички. Взех го на ръце, близо до нас имаше голяма дъбица, чиито клони правеха дебела сянка. Реших, че за него ще е най-добре там. Положих го в земята и, както искаше, поставих до него жълъда и късчето земя, които носеше винаги със себе си. Преди да се сбогувам с Тръмбъшката пеперуда, взех и аз един жълъд и парче земя, целунах ги и им обещах, че за тях ще живея и за тях ще умра.
--------------------------------------------------------------
* дуа – молитва
**"Алифатиха" - вид молитва
*** езан - призив към молитва
****рекята - части от молитва
*****абдест – ритуално измиване
******Кабле (Кааба) - арабски الكعبة, «куб» — най-свещеното място за мюсюлманите. Кубическа постройка във вътрешния двор на Заповедния Мечет в Мека.
*******Алайхуекбер – Аллах акбар (Бог е велик)
********Субанике - вид молитва
*********седже (суджуд, саджа)- на арабски سُجود, произнасяно sʊˈdʒuːd, или ُسجدة, произнасяно ˈsædʒdæh - дълбок поклон пред Всевишния в посока на Кааба, при който ръцете, челото и устните докосват земята
