понеделник, 27 август 2012 г.

Аз съм от България


  
В глобуса погледни, в глобуса,
там горе, от ляво.
На земята земя много.
Да, България е малка, но е една.

А ти приятелю, откъде си?
Говориш ми за величини... Ха!
Имате ли планини и бистри реки,
а розово масло от рози? А кажи!

Имате ли Черно море, не синьо е,
Стара планина, Пирин и Рила -
да видиш само как се боричкат.
А Родопите, ах Родопи, Родопи...

Търся навсякъде свободата,
а ти, приятелю, познаваш ли я?
Кажи ми, искам да я поздравя
и да литна с нея над всички хребети.



Ибрахим Бялев

сряда, 22 август 2012 г.

Да целунеш пеперудата

Разказ от Ибрахим Бялев


 Моят дядо, както винаги отседнал на терасата, пред него чаша турско кафе, а погледът му се носи над върховете, за да стигне до мястото, което за него беше свещено, смисълът на живота му. За това място говореше с толкова любов и нежност, че беше невъзможно да не го слушаш.

- Сърцето ми говори, моля ви се, чуйте те го, моето сърце ви докосва, шепти ви, ухажва ви, дори крещи... Ако този път не ме чуете, ще... - Тук гласът му заглъхва, защото не може без тези, към които се обръща, и не иска да обещае неща, които не би направил. След това обещава, че ще ги обича, каквито и да са, винаги ще му бъдат те короната на главата. Защото много добре знае, че без тях пеперудата няма да я има, няма да може да живее. (Всички тези неща щях да ги разбера по-късно.)

- Би ли целунал пеперуда... – казва ми дядо - какво би почувствал...? А тя пеперудата волна, свободна, неповторима в цветовете и лекотата, дарява те с нежност, подканва те: „Хайде, обичай ме, твори за мен, живей за мен, заради мен. Аз имам всичко, за което си мечтаете, от което имате нужда, само че цената ми е доста висока, тази цена е само за смели сърца. Целунат ли ме, ще ги даря с даровете си, ще ги закрилям от врагове им, ще ги прославя и обезсмъртя...“ – И пак си спомня за Тъмръш.

- Най-високият връх близо до Тъмръш е Модър и от него може да се види всичко, което се простира до полите на Рила, Пирин и дори Стара планина. А на юг, през безбройните дипли, погледът стига чак до гръцките планини.

Но какво е Тъмръш? – ще попиташ може би, уважаеми читателю. Тъмръш носи названието си от едноименното село, чиито жители панически го напускат през 1912 г, по време на Балканската война. След това селото е подпалено от перущенлии, тъй като и тъмръшки мъже са потушавали Перущица по време на Априлското въстание. Има един период, от 1879 до 1886 г., в който тъмръшлии са управлявали цялата планина, до гръцката граница, и са били горди и непокорни планинци. През това време местата между реките Въча и Чая са се наричали “Тъмръшка република”.

Сега тъмръшлии не съществуват, а от славното някога село са останали само основите на около 300 къщи. Всичко е обрасло с вековна гора - свърталище на мечки и вълци. Но легендите са живи, подклаждани от дъбови дърва, чиято жарава е силна, и говорят за славата на помаците тъмръшлии. Жарава, която тлее и до днес в сърцата на потомците на тези горди планинци, отпили от чашата на свободата.

- Времето беше време за пишене на история – продължава дядо. - Време за изграждане на гнездо, в което да се създадат достойни поколения, готови да умрат за идеалите си. Аз бях един от тях, пред очите ми се разпростираше рай, създаден от Аллах. Бяхме я загърнали тази наша република с нежност и любов, като новородено пеленаче, скрито от чужди и враждебни погледи. Някъде там, в душите ни, за нас и само за близки и приятели. Нали знаеш какво излъчва една рожба, особено когато е собствена, едно парче, паднало от душата. А когато ти се усмихне, изгряват няколко слънца... Тогава душата ти се отпуска, поемаш си дълбоко въздух, в съзнанието ти се появяват светли, добри мисли, иска ти се да полетиш, да запееш песен, нечувана досега.

Притискаш я близко до сърцето си, за да почувства топлината ти, душата ти, даряваш я с една, две, хиляди целувки, иска ти се да я изядеш, както казват нашенци... Но заплаче ли, тогава люта змия хапе сърцето ти, черни облаци надвисват над теб, плачът не е плач, а писък, който пронизва. Плачеш с него, пееш му нежно, целуваш го, както никога досега, за да се усмихне, за да те стопли...


Ех, рожбо моя, за теб бих умрял, бих дал и дъха си, усмивката си, погледа си...
Ех, рожбо моя, за теб бих направил това, което мога и което не мога, за да бъдеш и пребъдеш.


ТЪМРЪШ

Ти си искрата, мечтата
в моя живот.
Ти си копнежът, сълзата
в моя живот.
Ти си дъхът, лъчът
в моя живот.
Ти си денят, нощта
в моя живот.


Гледах го как шепти думи, изричани хиляди пъти, превъплътили се в него, както името му. Сълзите му капеха върху жълъда и парчето земя, които носеше винаги със себе си - те бяха на най-ценното нещо, което имаше.

- Когато умра, искам да ми ги сложите в гроба, да дойдат с мен в черната земя. Ще ги занеса там, парче земя от рая в рая. А този жълъд ще посея, за да пусне корен, невиждан досега, и перата му игриви ще запеят песен родопска, а аз ще пригласям, докато всички заплачат за Тъмръш, осеян с цветовете на пеперуда, свободна и волна. Ще ме закараш, нали, за да целуна пеперудата, да полетя с нея на воля и свобода.

Времето вече беше дошло, трябваше да закарам дядо в родното му място - знаеше ли се какво ще стане, можеше да се случи всеки момент... Животът и смъртта вървят ръка за ръка, дели ги само един косъм. Щеше да ми тежи на съвестта, ако не го направех, че не съм му сбъднал мечтата.

- Утре рано, Аллах късмет ще отидем, нека и аз да я видя тази пеперуда. И ако е толкова хубава, защо и аз да не я целуна, нека и мен да дари с нейните дарове.

- Наистина ли, Аллаше, благодаря ти, че ми даваш тази възможност, още един път ще видя рая, сътворен от теб... – зарадва се дядо и вдигна очи, гледащи някъде извън видимото. - Когато стъпя в него, ще заколя курбан, за да откупя всички грехове, извършени пред теб, Аллаше…

От очите му закапаха едри сълзи, а устните му зашептяха дуа* "Алифатихa"**, и след това последваха още няколко. Сигурен бях, че тази нощ нямаше да мигне, както и стана. На другата сутрин станах рано, доста път ни чакаше, а той надянал най-новите си дрехи и седнал на любимото си място, вече смирено ме чакаше. Знаех какво е това за него и реших да го заприказвам, да го поуспокоя малко.

- Как си, наспа ли се или изобщо не си лягал? Така не може, ела да хапнем нещо, пък пеперудата няма да избяга, тя те е чакала толкова време, ще почака още малко. Хайде, идвай в кухнята.

Беше пролет, някъде по средата на май, но времето си беше някак си хладно, особено вечер, затова трябваше да взема и по дебели дрехи. Пък и този маршрут за първи път щях да го извървя. Качихме се в колата и потеглихме, дядо за пръв път седна на предната седалка. Не, че там се чувстваше по-удобно, а защото щеше да вижда по-добре и за да ми показва пътя. Слънцето взе да показва рога си, сякаш ни галеше или ни пожелаваше приятен път, дядо ми погледна няколко пъти към него и сякаш му се усмихна. Настроението му се подобри. Какво му минаваше през главата, не знам, но ми се искаше да съм на неговото място.

- Е-е-е, казвай сега кой е този Ахмед ага Тъмръшлията! Познаваш го лично, били сте рамо до рамо, сбъднаха ли се мечтите му или си останаха само мечти?

- Ахмед ага Караходжов, известен още като Тъмръшлията, беше водач. Висок, рус човек, в плещите доста широк, за да може да изхранва семейството си, както всеки един помак. Но в него имаше борбеност, каквато у никого другиго нямаше. На лицето му често можеше да се види усмивка, но това, което говорише, беше винаги много добре обмислено.

(Ахмед ага е син на Хасан ага, помак от село Лясково. Майката на Ахмед ага е родом от Чепеларе и е дъщеря на Джафер Дервишев, виден помак в селото. След първоначалното прогонване на населението и опожаряването на региона през 1878 г., голяма част от управниците, начело с Ахмед ага Тъмрашлията и бежанците, се завръщат и основават Тъмръшката република в Родопите. Докато „републиката“ е била под негово управление, не е допуснато никакво насилие, противопоставяне и противоречия между различните религиозни и етнически общности, които живеели в мир и разбирателство.)

- А каква е тази република, докъде се е разпростирала, колко време е съществувала?

- Тъмръшката република имаше общо 22 села и 5 махали. Ахмед ага, по подобие на своя баща, от който получи в наследството района, сам раздаваше правосъдие и представляваше закона. Охраната и войската му се състоеше само от 40 специално обучени хора. Един от тях бях аз.


(Под натиска на Англия и Турция западните сили не признават Санстефанския договор и свикват конгрес в Берлин. На 30 юли 1878 г. се обявяват решенията на т.нар. Берлинския договор. Съгласно тези решения нововъзвърналата се българска държава се раздели на две - Княжество България и автономна провинция Източна Румелия.
Северната граница на „автономията” върви по билото на Стара планина, а южната - по Доспатските балкани - връх Перелик - превала Рожен - Преспанския дял - по Чам дере и по течението на река Арда, покрай Кърджали отива на изток. Цялото корито на река Въча, а то значи и цялата бивша Рупчоска нахия, не само с Тъмраш, но и с всички останали села до Мугла - Триглау - Борино, оставаш в Източна Румелия.)

- А откъде иде името й Тръмбаш?
- Възможно е името да идва от формата на местността, но може да има и тракийски произход. За това поне говори една стара тракийска легенда.


(Тракийската легенда е, че Тъмрас е син на Дионисий, бога на бесите, и на една от ония три неизвестни хубавици, дъщери на жреца Каукъл, от чиито гърди млякото потекло само, за да накърми новороденото момче Тъмрас. Тъмрас засукал от гърдите на трите майки, раснал-пораснал, но бил осъден да си остане див и суров планинец - страшен за всички зверове, лишен от чувство за обич и за песента на Дионисий.)

Продължавах да карам, а пред очите ми се разпростираше море от зеленина, обляна в бяло. Сякаш някакво було беше обгърнало високите части на планината и мъглата се спускаше и по долината. Приличаше на стада овце, навлезли в зелените ливади. А прясната зеленина на буките, дъбовете и високо издигналите се смърчове, които сякаш допираха небето, се съчетаваше с тях по неописуем начин. Преливаха едни в други и те караха да поемеш дълбоко въздух, да се отпуснеш, да си кажеш: ех, има ли някъде другаде такава красота...

- Пристигнахме ли вече, гледам че се възбуди нещо, ако е това, то заслужаваше си... Просто нямам думи.
- Да, пристигнахме, от тук започва всичко и тук свършва.
- Не разбрах какво свършва.
- Снощи звездите бяха толкова ярки, сякаш и те очакват среща с мен, скоро ще е, скоро.
- Пак не разбрах, ама както и да е, искам да се порадвам на тази красота, да я приема в себе си.
- Спри хей тук и ме почакай малко, сега ще се върна.


Спрях колата и излязох малко да се поразтъпча, че се бях схванал целият. Въздухът беше толкова свеж, че като го поемеш, не ти се иска да го изпускаш. След малко дядо се зададе, държеше в ръцете си цветя, току що набрани.

- Това какво е, цветя ли си набрал, толкова са хубави, как се казват?
- Това е "видрица", вирее само по тези места. На запад казват, че това е сълзата на Исус Христос - когато е видял, че Помаците приемат исляма, се е разплакал за тях, затова вирее само тук.
- Така ли, не знаех... Прекрасни са. Хайде да се качваме, казвай накъде да карам.
- Карай направо и ще стигнем в Тъмръш. Това беше голямо, хубаво село, с къщи на два етажа всяка, с чардак, покрити с тикли, а улиците застлани с калдъръм. Джамията имаше две рукала, езан*** запее ли, животът спира, една неповторима мелодия, пята от векове за благото на хората.


Пред нас се появи стадо овце, дядо ми каза пак да спра. Слезе от колата и отиде при овчаря, говориха си нещо надълго и нашироко, след което дядо брои някакви пари и му ги даде. Стиснаха си ръцете, после овчарят хвана най-хубавият овен и го подкара към мен. Когато дойде, върза му краката и го сложи в колата, благодари на дядо и си замина след стадото. Подкарах колата без да питам за нищо, едва ли щях да разбера.

- Трябва да е тук наблизо, но защо всичко е замряло, защо няма живот, къде са тези хора, едно време наброяваха близо три хиляди, имаше четири махали...

Пред погледа се редяха руини от къщи, обрасли в бурени и дървета, и никакъв помен от живот. Дядо слезе от колата, взе да си говори сам като сочеше с пръст, описваше във въздуха къде какво е било. Взе овена, подкара го към определено място – там, където някога е бил мегданът на селото. Реших и аз да му помогна, че тази работа не е за стари хора. Но той си беше вече подготвил всичко - положи овена на земята, върза му трите крака, върза му и очите с бяла кърпа. Изкара из пояса един остър нож и се обърна към небето:

- Хей, Аллаше, умолявам те от името на всичките тези хора тук, да простиш греховете им, сторени срещу теб. Прости им, Аллаше, те бяха твои чеда, вярваха в теб, молеха ти се, възхваляваха те, ти за тях беше всичко. Прости им Аллаше, прости им.

Той погали няколко пъти гърлото на овена, като шепнеше дума за прошка, и заби ножа в гърлото, откъдето потече яркочервена кръв. После седна настрани от курбана и през сълзи прошепна:

- Толкова кривини има на този свят, толкова много, защо, защо... - Говореше сам на себе си, но знаеше, че така ще е и занапред, не винаги правдата възтържествува. Качихме курбана в колата, защото плътта му вече не беше толкова от значение, важни бяха дуата, душата и целта.

- Карай, ще отидем на едно място. За да го видиш, ти трябват очи, за да го почустваш - душа.

Не след дълго пред погледа се отвори прекрасна гледка. Майчице.... пред мен се простираше широка поляна, заградена от вековни смерчове. Застлана беше със зелена трева и осеяна от алени макове, които се изпреварваха с белите лайки кой по-напред да покаже прекрасните си цветове, но и другите цветя не им отстъпваха. Но най-важното на тази поляна бяха безбройните пеперуди, които се боричкаха или играеха някаква си тяхна игра. Цветовете им се сливаха с безбройните цветя, сякаш бяха създадени едни за други. В далечината се издигаше връх Модър, по който все още имаше сняг. Върхът сякаш беше диригент на една неописуема мелодия от звуци, които издаваха стотиците птици...

- Син ти дойде, майко мила, дойде да изтрие твоите сълзи, да докосне твоите прелести... Дойдох да отдам почестите си, да полетя в рая ти като пеперуда – каза дядо и се наведе към земята. После се обърна към мен:

- Ела, сине, на това място ще се кланяме три рекята****.

Сега вече разбрах - когато човек се кланя, навежда се към земята, като поставя дланите на ръцете си на нея, и след това поставя лицето си между ръцете, за да докосне земята или за да я "целуне". Щяхме да целуваме "земята пеперуда". Взехме си абдест*****, застанахме един до друг, обърнахме се към Каблето******. Дядо ме погледна, клепна с двете очи като ми се усмихна (това означаваше: готов ли си), аз му кимнах и също му се усмихнах. Вдигнахме ръце и докоснахме с палци задната мека част на ушите. Дядо с пълен глас се провикна:

- Алайхуекбер*******...

Свалихме ръцете и изрекохме дуата Субанике********, преминахме към седже*********, сложих си ръцете на земята, поставих лицето си между тях и целунах земята. Когато се изправих, дядо все още беше на земята. Аз продължих, преминах във второто седже, изправих се пак, дядо все още стоеше неподвижен. Към нас започнаха да се приближават стотици хора, които се усмихваха на дядо и той им се усмихна; после се превърнаха в пеперуди и полетяха на свобода. Затворих очи и продължих молитвата. След като свърших, си отворих очите, а дядо все още стоеше неподвижен в седже.

- Дядо, какво ти става, какви бяха тези хора? Дядо, дядо...

Но беше вече късно да ме чуе, той вече беше отлетял при своите пеперуди. Беше станал част от голямата пеперуда, в която имаше място за всички. Взех го на ръце, близо до нас имаше голяма дъбица, чиито клони правеха дебела сянка. Реших, че за него ще е най-добре там. Положих го в земята и, както искаше, поставих до него жълъда и късчето земя, които носеше винаги със себе си. Преди да се сбогувам с Тръмбъшката пеперуда, взех и аз един жълъд и парче земя, целунах ги и им обещах, че за тях ще живея и за тях ще умра.



--------------------------------------------------------------
* дуа – молитва
**"Алифатиха" - вид молитва
*** езан - призив към молитва
****рекята - части от молитва
*****абдест – ритуално измиване
******Кабле (Кааба) - арабски الكعبة‎‎, «куб» — най-свещеното място за мюсюлманите. Кубическа постройка във вътрешния двор на Заповедния Мечет в Мека.
*******Алайхуекбер – Аллах акбар (Бог е велик)
********Субанике - вид молитва
*********седже (суджуд, саджа)- на арабски سُجود, произнасяно sʊˈdʒuːd, или ُسجدة, произнасяно ˈsædʒdæh - дълбок поклон пред Всевишния в посока на Кааба, при който ръцете, челото и устните докосват земята

Ахмед ага от Тъмръш


Из Тъмраш  (6. Априлското въстание и мястото на тъмрашлии)

Автор:  Ангел Вълчев
http://www.promacedonia.org/bdobr/av/av_6.htm



За първи път името на Ахмед ага Тъмрашлията се свързва с Априлското въстание през 1876 година в едно приложение към доклада на княз Церетелев. Като изброява загубите и пораженията на народа, Церетелев между другото пише: „... Село Батак — 700 къщи, разрушено от Ахмед ага от Тъмраш” [1].

Сега е безспорно изяснено, че въстанието в Батак е потушено не от Ахмед ага Тъмрашлията, а от Ахмед ага Барутанлията, тогавашен турски околийски чиновник в Доспат. Но тогава малко хора знаеха и правеха разлика между двамата ахмедовци. 

Руският консул в Пловдив Найден Геров, който добре познаваше Тъмрашлията, още в дните на въстанието бе извикан в Цариград и по дипломатически съображения остана там в посолството. Княз Церетелев пристигна в Пловдив и в първите си съобщения не правеше разлика между Ахмед ага Барутанлията и Ахмед ага Тъмрашлията. За него те бяха едно и също лице. Това се вижда от няколко негови съобщения.
 
Друго съобщение за Тъмрашлията дойде от английския консул в Одрин Дюпюи от 7 август 1876 година. В своя доклад той пише: „Те били нападнати от башибозуците под командата на Тъмрашлията Ахмед ага. .. Перущица на 13, а Батак — на 9 май...[2] Както е видно, и за Дюпюи в този момент има само един Ахмед ага, който коли и пали и в Перущица, и в Батак.

Трето съобщение, в което се говори за името на Ахмед ага, е една дописка на английския вестник „Зорница” в Цариград. На 3 септември 1876 година вестникът описва въстанието в Перущица и между другото се казва: „Тука башибозуците са били под командата на Тъмрашли Ахмед ага” [3]. Данните са взети от американския консул Скайлер [4]. Тези отречени отдавна твърдения са основните източници и за Манолови [5].
 
В първите дни и седмици нито един вестник няма свой кореспондент в района на въстанието.

[...]

Макгахан пръв откри, че в печата и в официалните доклади погрешно се смесват Барутанлията и Тъмрашлията. В една своя дописка той обърна внимание, че те не са едно и също лице и не бива да се смесват [4]. Макгахан също писа, че Тъмрашлията е бил в Перущица, но той съобщава, че това му е казала арменката, която била „подлудяла от ужаса” [5].

От самите перущенци — участници и изследователи на въстанието — само Спас Гълъбов пише, че Ахмед ага седял накрай селото и наблюдавал от върховете с телескопа си [6]. Друг конкретен факт никой от тях не съобщава. В 1958 година К Гълъбов-син повтори казаното от бащата [7]. А в 1963 година Н. Жечев повтори Константин Гълъбов [8].

[...]

Още преди четиридесет години големият родоповед Васил Дечев написа специален очерк за Ахмед ага Тъмрашлията, в който казва:

 „Ние твърдим и можем да докажем, че Ахмед ага лично не е участвувал при потушаването на перущенския бунт и никакви преки или косвени заповеди не е давал да се колят бунтовниците и техните невинни жени и деца. Нещо повече. Има доказателства, че Ахмед ага тайно е съчувствувал на бунтовниците, и то по много свои и лични съображения, а главно за това, че не се е спогаждал с пловдивските бейове и управници, особено по въпроси и работи от политически и административен характер. Да се не забравя и това, че тъмрашлии са били добри приятели на съседите си перущенци. Ахмед ага по природа и възпитание не е бил страхливец, лицемер и изменчив, но факт е, че през всичкото време на обсадата, боевете и окончателното сломяване на перущенските борци той е почивал, или е вършел някаква второстепенна и третостепенна забитска работа в българския манастир „Св. Петка Мулдавска”, югоизточно от град Станимака и далече от Перущица и Тъмраш” [1].
 
Васил Дечев написа тези редове за Ахмед ага седем години преди книгата на Кепов и 16 години преди първата книга на К. Гълъбов. Но „Родопски писма” с техния малък обем и тираж се изчерпаха и изчезнаха от пазара още тогава, та малцина дори знаеха за тях. А преди да напише тези редове, Дечев дълго бе проучвал въпроса, разпитвал бе десетки хора от най-близките села до Тъмраш, включително и брата на Ахмед ага — Смаил.
 
„В книгата на йеродякон Никифор Стоянов и сега живущ в тоя манастир, озаглавена „Манастирът „Св. Петка Мулдавска и издигането на самия манастир от 1895 г.”, пише: 

„Справедливостта го изисква да споменем кой именно е отървал манастира, за да не стане пепел през време на грозната 1876 година. През същата година дохождат в манастира кадията от Станимака и с него заедно известният на повечето българи Ахмед ага Тъмрашлията през светлата седмица в петък (в този петък става събор в манастира), игуменът, който и сега управлява манастира, в един разговор казал «а Ахмед ага: „Ахмед ага, баща ти да (кога) бе жив, той е бил най-големият защитник на манастиря ни, той се помина, сега ти оставаш негов наследник, за да браниш и покоовителствуваш манастиря ни”.
В отговор на игумена Ахмед ага рекъл: „Попе, ако би някой да ви стори и най-малко зло, извести ме с едно писъмце от две думи и злосторниците под земята да са, ще ги намеря”. И наистина Ахмед ага удържал на думата си.
 
В същата зловеща за България 1876 година, именно в това време, когато башибозуците ударили да палят и горят село Перущица, една орда от 500 души се явила в с. Чаушево, като имала намерение и там да отиде и обере манастира. Ахмед ага, който е бил по това време кърсердарин (пристав по преследване на разбойниците) и обикалял тогава селата около Станимака, за да пази тишината в това размирно време, се намирал в едно село близо до град Станимака (неизвестно ни е името на това село — б. Ст. III.). Известен от манастира за намеренията на помаците, веднага провожда своя юзбашия и съотечественик Мустафа Семерджиолу в с. Чаушево да обади на помаците да не би да отидат в манастира „Св. Петка” и да не би да направят някакво зло, защото казал Ахмед ага „всичките през топуз ще ги прекара”.


-----------------------------------------------------------------------------------------

1. Сп. „Исторически преглед”, 1968 г., кн. I, стр. 117.
 
2. К. Гълъбов — История на въстанието, Сф, 1940 г., стр. 165.
 
3. Сп. „Истор. преглед”, 1972 г., кн. I, стр. 105.
 
4. Макгахан — Турските зверства в България, 1880, стр. 63.
 
5. Пак там, стр. 79.
 
6. В. „Южна България”, П. 1883 г., бр. 29.
 
7. К. Гълъбов, ц. к. стр. 116.
 
8. Н. Жечев, ц. к., стр. 36.

.