Обикнах аз богиня на боговете

Беше към средата на лятото, когато всеки стягаше багажа да иде на почивка - кой на море, кой на балкан, жадуващ да има различни приживявания и спомени, за да има какво да разправя на колеги и близки. Аз също по това време оставах свободен, даскалото вече беше свършило и реших да замина в провинцията. Там имахме добре поддържана къща, останала още от прадядо ми. Тя беше и нашата гордост, в нея се бяха случили големи събития за нашето семейство. Може би затова тази къща ме привличаше по някакъв таен начин...

Къщата беше на два етажа, построена от дялан гранит. През зимата вътре бе сравнително топло, а през лятото - хладно. Тя беше още от османско време, затова беше обградена с високи стени, за да пазят от неканени гости. Портата беше от нагорял дъбов масив и на нея имаше два топуза. Горният беше по-голям, беше предназначен за мъже - когато удариш с него по вратата, издаваше твърд звук. Това означаваше, че у нас идва мъж - тогава баща ми отваряше портата. Долният беше предназначен за жени - когато удариш с него, се чуваше тънък звук. По това съдехме, че у дома идва жена - тогава майка ми отваряше вратата. Долният етаж служеше за ежедневието и за гости, горният беше за спане. Имаше и една работна стая за баща ми, тя се намираше откъм пътя, който беше застлан с калдъръм.  А от прозореца се отваряше неповторима гледка към планината. Бях се усамотил в тази стая и наблюдавах върховете на планината, които ме подканваха сякаш да ги посетя.

Един ден слънцето изведнъж се загуби зад тъмните облаци и от тях се засипа вода като из ведро. Всеки тичаше забързан да се прибере в къщи, а дъждът като че нямаше намерение да притихне, бушуваше заедно с вятъра и силните гръмотевици. Аз седях до прозореца и се любувах като жилядите животни навън, които от дълго време го чакаха да дойде. Да не говорим за тревата и гората, които без дъжд се се състаряваха и посърваха...

На улицата не остана жива душа. Само едно младо момиче тичаше по нея, но някак без сила или без посока. Погледът ми се спря върху него, изглеждаше доста объркано. В този момент от небето се стовари  силен гръм, който падна точно върху останалата, кой знае защо, на улицата девойка. А после дойде и заглушителният звук... Тя падна на земята като отсечено дърво. Затичах се с все сила, знаех какво трябва да правя в тази ситуация, и секундите бяха важни, за да се върне от поелия вече път, който не беше още за нея. Когато стигнах до свляклото се тяло, се молех да не е станало вече късно за сърцето й, покосено от силната, зла светлина, паднала от небето.

Обърнах я по гръб, видях, че няма пулс, започнах да й правя сърдечен масаж. Натисках, колкото мога , пулсът дойде, но дишането й не беше в ред. Наведох се и започнах да й давам от дъха си, вдъхвах й въздух с все сила, и дишането взе да се нормализира. Видях обаче, че цялата трепери, подскачаше сякаш на място. Взех я на ръце, занесох я вкъщи, качих я по стълбите и я положих на спалнята. Цялата беше мокра, не знаех какво да правя. Реших, че трябва да я съблека, не можеше да я оставя с тези подгизнали дрехи. Трябваше да довърша нещата докрай, все някак ще ме разбере... - казах си - и почнах да я събличам.

Под дрехите се показа едно тяло не на момиче, а на богиня. Гърдите леко закръглени, стърчащи напред, а бедрата сякаш бяха ляти в калъп... Лицето й беше като на ангел. Косите бяха дълги и леко начупени, а устните...

Покрих я с всички одеала, които намерих в гардероба до спалнята, но тя продължаваше да трепери като лист. Температурата й трябваше да се нормализира и реших да й дам от моята топлина. Съблякох се и легнах до нея, обгърнах я плътно така, че да усети дори и чувствата ми, а те бяха доста объркани. Изпитвах страх да не сгреша в нещо, съчувствах й, че изпитва болка. Но заедно с това друго, непознато чувство, се зароди в мен и взе да става все по-силно.

Ръцете ми се вплетоха в нейните, бедрата също и сърцата ни забиха неусетно в един такт. Превърнахме се сякаш в едно тяло... Така лежахме с часове. Питах се постоянно какво ще направи на сутринта, ще си замине ли или ще остане, да й продължа да й давам от топлината и чувствата си... Толкова ли много исках, не го ли заслужавах? Докато си мислех за тези неща, вече бях проникнал в нея, не можах да устоя... Струваше ми се, че съм влязъл не съм само в тялото, но в душата й - а имах ли право да съм там, и то неканен...? Но желанието беше надделяло и беше вече късно за съжаление и за връщане назад. Оставих се на вълната от страсти да бушуват в мен до насита. Така продължи до сутринта, която накрая започна да напира неумолимо. Накрая тя дойде и сякаш ни каза: „Хайде, ставайте, сънят свърши... Време е за раздяла, тъга и болка“.

- Ще останеш нали, не си отивай... Тук ти е добре, нали...  Обещавам ти, че винаги ще бъдем заедно, повярвай ми, обикнах те с цялото си сърце. Не си отивай, моля те, не се плаши, ще бъдеш моята богиня.

Но тя не каза нито дума, само ме гледаше с тези черни очи, които като че въобще не бяха тук, а някъде другаде. Това взе да ме плаши повече от липсата на отговор. Имаше едно обяснение - тя беше все още в шок и имаше нужда от време. Това колкото ме натъжи, толкова ме и зарадва - все още ще е с мен, ще намеря начин да й обясня, че съм я обикнал, че е много важна за мен...

Така започнаха да се редят ден след ден. Аз говорех, пеех, готвех, опитвах се да я накарам да хапва поне от време, опитвах се да я развеселя. Редях и стихове, родили се спонтанно в душата ми, казвах й всички красиви думи, които толкова лесно се раждаха заради нея... А тя слушаше в някакъв унес и не казваше нищо.

ДАР

Дар божествен за мен си ти,

караш душата ми да лети.

Знам, че любовта ти е прокоба,

за нея ще се боря аз до гроба.

Отвори очи, погледни ме,

нека мъката в мен да умре.

Не вярвам аз в дявола и бога,

но на тях се моля за теб.

Стискам силно ръката ти,

безмълвно следвам те в мрака.

Блестят очите ти с нежен пламък,

карат ме да запея песен за теб.

Но една сутрин ме завладя лошо предчувствие. Сякаш щеше да се случи нещо непредвидено... Сърцето ми се сви.  Беше ме страх да кажа нещо, да не я събудя от този сън, в който се беше унесла – сън, в който бяхме само аз и тя. Реших да се излежавам до нея, пък да става, каквото ще. На мен това ми стигаше - тази топлота, тази нежност, която излъчваше, къде бих я намерил на друго място?

По стъклата на прозореца започнаха да се стичат капки, пак започваше да вали. И ако съдех по големите тъмни облаци, нямаше да е за кратко. Точно това си мислех, когато чу се гръм. Той сякаш предвещаваше, че е дошъл часът за събуждане... За събуждане от света на приказките и мечтите.

 –  Къде съм, кой си ти, какво правя аз в това легло?! –Започна да крещи тя с  все сила. Този зловещ гръм й беше върнал нещо загубено и това ме изплаши. Видях, че е дошъл краят на съня...

  – Не се притеснявай, не си ли спомняш, аз... – опитах се да кажа нещо, да й обясня...

Но тя облече бързо дрехите си и се запъти към изхода на къщата, без да ме слуша или да ме погледне поне веднъж в очите. Аз също се облякох и се затичах след нея, за да я питам поне как се казва или поне едно сбогом да си кажем, но вече беше късно. Тя отвори вратата и се втурна по улицата. Изчезна бързо, неочаквано - така, както беше се появила.

По лицето ми тръгнала сълзи, по-едри от капките дъжд, които падаха върху ми. Не се опитвах да ги спирам. Дъждът, безжалостно носен от вятъра, шибаше лицето ми. Дошло бе време да се плаща изживяното и цената щеше да е непосилна. Дали ще мога да забравя дори един от миговете, изживени с нея? Ето, устните й – застанал сам под дъжда, още ги виждах съвсем ясно. Толкова влажни, способни да те накарат да тръпнеш от желание да ги достигнеш. А засмеят ли се, този израз на щастие сякаш ти дава крила. А очите й, очите й казваха всичко онова, за което можех да умра.

 – Защо, защо, това ли е отплатата на любовта...?  - Крещях след нея, колкото ми глас държи, но това не можеше вече да промени нищо. Качих се в стаята, където навсякъде виждах нея. И мирисът от тялото, косите й, дъха й беше още вътре, сякаш не беше си заминала, а беше скрита нейде под юргана и ме чакаше със своята невероятна нежност. Легнах и зачаках да се върне, вярвах и желаех това от все сърце. Хей сега, хей сега ще отвори вратата, без да каже нито дума, ще приседне до мен, ще ме погледне с тези големи черни очи, способни да прощават всичко…

Дните се занизаха пак един след друг, но този път все по-празни и студени. И колкото и да беше трудно, аз вярвах, вярвах, че любовта ще ми се отплати, дори само с една целувка или с поглед. Реших да нарисувам своята непозната богиня, за да остане жива в спомените, да не избледнее в съзнанието ми. Човек остарява, оглупява, умира, но картините остават, нека да я има вечно до мен, даже и след мен. Използвах цветовете на пролетта и на есента - роклята й ще е в жълто, което символизира топлината; примесено с червено, което ще говори за страстите... В ръцете ще й дам книга със стиховете, написани за нея. Нека да ги чете и почувства болката, която чувствах аз.

БЕЗ НЕЯ

Кажете ми,

живот ли е това без нея?

Та тя е богиня,

богиня и на боговете.

Кажете ми,

какво съм аз без нея?

Та тя е ангелът,

смисълът в живота.

Кажете ми,

утро ли е това без нея?

Та тя е лъчите,

целувката в живота.

Кажете ми,

песен ли е това без нея?

Та тя е акордът,

но не и тъгата, не.

Каже ми,

защо плача аз без нея?

Та тя е усмивката,

сълзата ми дори.

Един ден неочаквано на вратата се почука. Беше малкият топуз – сигурно беше жената, която ми носеше яйца и мляко. Отидох да отворя – освен мен, никой друг нямаше в къщата. Но, когато отворих вратата, видях не жената, от която купувах продукти, а онази, която бях чакал отчаяно и неистово през цялото време... Беше богинята ми, разхубавила се още повече. Същата, но и променена някак си, макар че в началото не забелязах защо... Стоях пред нея смутен, объркан, запуснат. (Поне да се бях обръснал – казах си, а не с тази дълга брада...) Очите й обаче грееха, а устните й се усмихваха, и като ме погледна, забравих за всичко.

– Нося ти дар от любовта, ще го приемеш ли? -  Тя сведе поглед надолу, към корема си и го обхвана с ръце, сякаш да помилва един малък, друг живот, който растеше вътре...

– Може би ще е момче –  каза тихо и пак се усмихна.

Щастието, което ме връхлетя, беше до небесата...

- Защо да е момче, нека да е момиче... като теб – успях да кажа, едвам окопитвайки се. -Така ще имам не една, а две богини... две кралици на сърцето ми.

Ибрахим Бялев