Погледът на душата

В стаята на свобода се ширеха тишината и тъгата, прекъсвани само от звуците на дъждовните капки, спускащи от стрехата на дървения таван. Тези звуци напомняха, че има живот; а където има живот, има и надежда. Но на капките никой не им обръщаше внимание. Погледът и вниманието ми, както винаги бяха насочени в далечината, където криволичеше пътят, по който си бяха заминали моите най-близки, с уговорката, че ще е за малко. Минаха години и никой не се връща. Питах се понякога има ли на света по-пуст път на света от този...

До прозореца бях си поставил дървения стол, бях го пригодил и за спане, доста пъти осъмвах на него. На моменти дори ми се струваше, че с него сме едно цяло. Когато се прибирах в къщи, най-напред отивах до него, сядах и впервах погледа си в далечината. От този стол най-добре се виждаше пътя, по който тези, които чаках, можеха да се завърнат.

Така се нижеха дните и нощите в едно очакване и надежда, за едно по-хубаво време, когато ще има глъч и смях... А защо не и плач от болка в коляното.

– Ела, сине, ела да видя, не плачи де, какво толкова е станало, една капка кръв и си се уплашил, а когато отидеш войник как ще си? – казваше едно време майка ми. - Не забравяй, този свят е за смелите, няма място в него за слабите и страхливците. Колко пъти ти казах да не тичаш след кокошките, петелът е техният защитник. Не му се сърди сега на него, той си е свършил добре работата, опазил си е тайфата. И ти когато пораснеш, ще пазиш своите рожби от неприятели.

- Заповядай, набрах ги за тебе, защото много те обичам... – казвах й аз. - Сега на мене какво ще ми дадеш?

– Ела да видим откъде си ги набрал, пък тогава ще видим какво ще ти дам, дали плесници или стотинки... Ела, защо бягаш, пак си ми обрал цветята, нали...

Спомените бяха почти целият ми живот, понякога си говорех с тях. А понякога ме хващаше и срам от това, което съм бил. Обещавах си, че ще бъда по-старателен и търпелив, каквото и да се случва в живота.

А сърцето пак ме подканваше да си подготвя необходимите неща за последното „тържество“, за края.  Но аз го притисках,  казвах му: „Стой ти там мирно, сега не му е времето, нека да ги видя още един път, пък тогава, тогава...“

Албумът беше най-отваряната от мен „книга“, често я вземах в ръцете си, а тя говореше ли, говореше, с всички подробности. Ето тази третата снимка е на сина ми. Първата му снимка, след като се роди. Черно-бяла е и почти избледняла, но споменът ми я оцветява с всички подробности. А плачът му е все още в мен, попил е в душата ми, сякаш снимката, дето държа, е правена днес.

*

Откъм дерето до чешмата взе да се вдига дим, това означаваше, че циганката пак беше дошла, за да калайдисва. Взех две тенджери и посъбрах малко боб пастърма, и още някои неща, които можеха да са от полза на калайджийката. Когато стигнах при нея, видях, че не беше сама, имаше и едно малко момче на около пет годинки. Момчето плачеше, дереше се със сълзи на очи, а тя вместо да го успокои, го налагаше с шамари.

– Защо го биеш, какво е направил? - Попитах я сопнато.

– Нищо не е направил, какво може да направи едно пет годишно момче? - Отговори ми още по-сопнато циганката.

- Защо го биеш те попитах, какво иска това момче? - Настоявах да узная защо това дете яде бой.

– Гладно е, не е яло нищо. Казвам му че няма, ама не разбира от дума, а аз трябва да работя, иначе как ще има... - Продължаваше да обяснява циганката, но беше толкова ядосана, че продължи на цигански, като си мислеше, че я разбирам.

– Вземи тези тенджери, аз след малко ще се върна да ги взема. Оставих тенджерите и се запътих обратно за в къщи. Събрах нещо за ядене на момчето. Видя ми се доста оръфано, затова реших да му занеса и някои дрехи, останали от детето ми, които пазех в гардероба, за да ги галя от време на време. Дрехи, които все още бяха запазили неговия мирис.  Когато отварях гардероба, от него винаги излизаха стотици спомени, все едно тях бях затворил там, а не дрехите.

Така стана и този път - ето неговата фланелка, небесно синя като очите му, сякаш бяха взети от небето... А засмее ли се, сякаш на лицето му изгряваше слънце. Черните панталони, изгладени винаги да имат ръб... Обувките му - когато ги взехме, от радост първата нощ спа с тях. Взех ризката на карета, чифт чорапи и черното сако, помирисах ги до насита. Сгънах ги старателно в една чанта, взех и останалия багаж, и потеглих към чешмата.

Мислите ми възродиха спомена как го обличах с тези дрехи за един празник. Бързаше да се покаже на приятелите си, а пък аз исках да остане при мен, за да му се радвам. Да се радвам на тези руси къдрици, взети сякаш от снежните върхове на планината.

– Донесох нещо за ядене, нахрани момчето, не бива да плаче от глад... Такива неща не са хубави, къде е баща му, не работи ли нещо? Как може такива работи?

Циганката се обърна към мене и видях, че в устата й имаше цигара, която тя охотно пушеше.

- Ха така, за цигари имаш пари, а за храна нямаш! Осрами се, осрами се...

– Това ми го даде комшията ти, преди малко мина. Поисках му една цигара, а той ми даде цялата кутия.

– Не говори много, а вземи и нахрани детето – казах й.  

А момчето все още плачеше. Тя взе чантата, седна на земята, взе детето в скута си и почна да го храни и да му говори нещо на цигански. Както всяка майка, и тя беше нежна с него. Гледах и не вярвах на очите си - преди малко го налагаше с шамари, а сега сякаш не беше същата, а някоя друга жена.

- Много хубав народ сте вие, бе ага. Да потърся и душата ви, и нея на драго сърце ще си я дадете... - Благодареше ми циганката и обясняваше колко хубав народ сме били. Може би тези няколко хапки храна, които бяха дошли точно навреме, я бяха разчувствали толкова.

– Вземи и тези дрехи, бяха на сина ми, вече няма да му станат, твоето момче е имало късмет. Облечи го, че времето е доста хладно.

Тя взе чантата и започна да облича детето, а аз несъзнателно очаквах да видя сина си, да си видя душата, облечена още един път в тези празнични дрехи. Циганката беше толкова доволна от подаръка, че сияеше цялата. След като си облече рожбата, се провикна:

- Ето това е, видя ли какъв човек стана! Винаги съм казвала, че дрехите правят човека... И си е така.

А аз бях поразен от гледката – в дрехите на сина ми пред мен стоеше разбира се не моето, а едно съвсем друго момче.

– Не, дрехите не правят човека, животът прави човека. Или го разваля. – казах й накрая. Но бях сигурен, че и душата е важна - с каквито очи погледнеш, това и ще видиш.

Ибрахим Бялев